Съдът на Европейския съюз (СЕС) се произнесе с Решение от 9 септември 2021 г. по съединени дела C‑208/20 и C‑256/20 („Топлофикация София“ и др.), по преюдициално запитване на Софийския районен съд, с което се иска тълкуване на разпоредби от правото на ЕС, уреждащи събирането на доказателства в друга държава членка и компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела в рамките на ЕС.
Производството е инициирано във връзка с искове, предявени от „Топлофикация София“, „ЧЕЗ Електро България“ и дружество за събиране на прехвърлени задължения, срещу физически лица с установени задължения, които при опит за връчване на издадените заповеди за изпълнение, не са били намерени на постоянния и настоящия си адрес, а по данни на съседи живеели в Германия.
Запитващата юрисдикция поставя въпроса дали както по силата на българското право е длъжна да извърши служебна проверка за адреса в България на лицата, на които трябва да бъде връчен съдебен акт, по същия начин е длъжна да извърши такава проверка и при компетентните органи на друга държава членка, когато се установи, че адресатът на съдебно решение като разглежданите в главните производства живее в последната държава членка.
Съдът на ЕС отговаря, тълкувайки чл. 1, пар. 1, буква а) от Регламент № 1206/2001, че съгласно посочената разпоредба този регламент се прилага по отношение на граждански или търговски дела, когато съд на държава членка, в съответствие с разпоредбите на правото на тази държава, изисква компетентният съд на друга държава членка да осигури доказателство. А издирването на адреса на лице, на което трябва да бъде връчено съдебно решение, не представлява действие по „осигуряване на доказателство“ по смисъла на посочената разпоредба, поради което не попада в приложното поле на този регламент.
Освен това българският съд поставя въпроси за тълкуването на чл. 5, пар. 1 от Регламент № 1215/2012. В това отношение по същество той иска да се установи дали тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че когато изглежда вероятно или е сигурно, че даден длъжник няма обичайно местопребиваване в дадения съдебен район, не се допуска съдът да издаде заповед за изпълнение срещу този длъжник или заповедта да влезе в сила.
Що се отнася до тези въпроси СЕС констатира, че чл. 5, пар. 1 от Регламент № 1215/2012 няма връзка с процесуалните правила на държавите членки, уреждащи, от една страна, условията, при които съдебните решения влизат в сила, и от друга страна, валидността на тези решения:
„... Регламент № 1215/2012 има за цел не да уеднакви всички процесуални правила на държавите членки, а да уреди в отношенията между тези държави съдебната компетентност за разрешаване на споровете в гражданската и търговската област и да улесни изпълнението на съдебните решения (решение от 31 май 2018 г., Nothartová, C‑306/17, EU:C:2018:360, т. 28 и цитираната съдебна практика).
Тъй като този регламент не определя нито условията, при които съдебните решения влизат в сила, нито условията, уреждащи валидността на тези решения, следователно тези условия попадат в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки .“
Като краен извод Съдът на ЕС излага виждането, че посочените от запитващия български съд разпоредби на Регламент № 1206/2001 и Регламент № 1215/2012 не уреждат разглежданите хипотези и следователно не представляват пречка, нито налагат задължения за предприемане на определени процесуални действия от националните съдебни органи по силата на тези актове на правото на ЕС.
Повече информация можете да намерите в АПИС Евро Финанси - Европейската съдебна практика и свободите на гражданите на страните-членки (вкл. и преюдициално запитване от български съд).